Дамите с кученцата

Вечер, месец..вече как не съм се прибирал. Вървя си по улицата, пийнал съм, настъпвам нещо меко - оказва се, че не е он'ва на дакела на съседката, а самият дакел, докато такоа! А съседката го държи на каиша, обърнала се с гръб да не го гледа как се цъкли животното и стъпва от крак на крак. Тя демонстративно дърпа от тънката си цигара и прави кръгчета в тъмнината..
- Ееебаси, к'во е т'ва бе? - възклицавам, докато поднасям към носа си ръката, с която току що съм опипал обувката си. Дакелът се върти и ме лае, онази :
- Я па тоя, махай се ве, нещастник. остави ми кучето на мира.
- Но виж какво направи кучето ти! - посягам да я докосна.
- Нееее ме пипай! - разпищява се така, че уличната лампа под която сме се спряли решава да светне. Толкова и трябва очевидно на дамата с кученцето - плюе си на петите и с отривисто "Айде Ричи" завлачва кученцето в тъмна посока. Въпреки, че е полу удушен, Ричи ме гледа на кръв и ми се заканва.
Оставям я, какво да се занимавам. Сега къде да почистя обуквата си? Почвам да се трия в някаква туфа трева покрай тротоара. Но още преди да почувствам облекчение, над главата ми се разнася отчетливия звук на плисната вода "Ляяясс!". В следващият момент върху окаяната ми личност се изливат десетина литра ледена вода, която, като по учебник се промъква директно във врата ми.
- Ей, пияндурник, нема да закачаш Мичето! - се провиква задлегенното устройство, докато размахва въпросното си оръжие (вече празно!) от терасата на третия етаж.
- Ама аз.. - понечвам да възразя, но чувам да се хлопва врата и моята любезна събеседничка прибира навитата си на ролки глава обратно пред телевизора, където на втора програма дават "Гюмюш".
Е, какво да правя, преглътвам малко вода и вече забравил за лайното на дакела, тръгвам към входа си. Осветлението и асансьорът не работят - домоуправителят от 1вия етаж ги спира след десет часа, за да пести разходите на входа. Изкачавам осемте етажа до вкъщи пеша, на върха вече почти съм изсушил якето си. Не мога да си отключа, отвътре се чуват стъпки и изведнъж светлината такава ме огрява, че почвам да премигвам.
- Свиняяяя, къде беше! - с индиански вик силуетът, който схващам докато премигвам, се хвърля върху ми и почва да ме блъска с лакти. Чувам и кучешки лай - малката ни булонка с петна на очите се е разлютила също като жена ми и ми ръфа крачола.
- Ама аз.. - понечвам да се защитя, но в следващият момент виждам един омръзнал ми задник, който изчезва в апартамента. Кучето ме гледа вече по-любезно, в уста стиснало каишката си. Кога пък успя да я вземе?! Е добре, няма какво - преглъщам и тук и извеждам кучето на разходка. Намерих в джоба си пликчето от бирата. Мисля да го ползвам, след като Джина си свърши работата...