Аз съм дърво - имам разклонения, които ми служат за крайници, но днес не ми се иска да ги мърдам и съм ги оставил на вятъра. Понякога се налага да примижавам на поривите и да затягам корените си в земята, за да не се пречупя. Но се справям. Бих се справял и по добре ако не се случи един хубав, слънчев ден, в който се радвах на слънцето и правех сянка на случайни минувачи - кацна върху мен един кълвач. Хубава птица, здравословна. Като зъболекар, а и със същите потреби. Започна да пробива дупка в мен - малката му остра човка ме гъделичкаше, после започна малко да ме боли. Но аз знаех, че кълвачът няма да ми навреди. Затова го оставих да пробива кората ми. А той се трудеше неуморно, бързаше може би.
Да пробият дупка в теб е лесно, то е като да се влюбиш. Чувството е същото - в началото те гъделичка, защото обичаш безпрекусловно. После става малко болезнено, защото малката човка се е заменила с мнимото длето на претенциите, егоизмът и всичко, които произтича от любовта, която е преминала в обич, която е преминала в способността ни да се измъчваме, но да продължаваме да се обичаме. Дупката става по-голяма, тестваме дебелината на кората и сърцевината си, размерите на чувствителността си, която е на уязвими кръгове, като годишните пръстени на дървото, което съм. Дупката в нас става толкова голяма, че се появява ехо. То е вътрешния ни глас, който ни казва че грешим в отношението си към човека, когото обичаме. И колкото по-голяма дупка пробиваме, толкова по-силно е ехото в нея..в нас! Но поради възгледи, породени от болнави изблици на ранимо самолюбие, решаваме да не обръщаме внимание на ехото, като му придаваме значение на въздишката при правене на любов. Но то е симптом - не от правилната дупка, а от тази, която пробиваме насила.
Кълвачът работеше ден и нощ върху мен. В началото мислех, че дупката, която си правеше, беше по близо до короната ми, в главата ми - ако може да се каже, че едно дърво има глава. Но се оказа, че съм позагубил чувствителността си и се лъжех - дупката в мен беше по -надолу, някъде около сърцето ми - ако може да се каже, че едно дърво има сърце.
И така кълвачът проби дупка в сърцето ми. Веднага след това излетя и се върна с една красива и нежна дама, която покани великодушно в дома, който беше направил за нея. Аз гледах любовта им и им завиждах тихичко, без да ги разстройвам с шума от развълнуваните ми крайници. Чувствах се самотен, но щастлив - в мен имаше дупка, на мястото на сърцето ми, а в нея се мътеха яйца - мечтите ми. От мечтите ми се излюпиха хвъркати създания, които ги понесоха върху крилете си из света. А кълвачът не се появи повече.
Така останах сам, с дупка наместо сърце и излетяли мечти. Тогава осъзнах, че колкото и да се превивам пред вятъра, той винаги ще намери пролука, ще сме шмугне в празната дупка в сърцето ми, ще се завърти ехиден там и ще плячкоса и малкото ехо, останало вътре като спомен за това, което чувствах, когато знаех, че греша, но че все пак обичам...
Да обичаш не е дървено, дори да си непохватен. Но да си дърво, докато обичаш, незименно води до това някой, някога, някъде да пробие дупка в теб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
МОЛЯ, СМИЛЕТЕ СЕ НАД МЕН!