Илюзии

Илюзиите в човешкото съществуване са надеждите. Толкова пъти хората са се надявали на нещо, което не се е случвало и което е поддържало жизнената им функция, до момента, в който са осъзнавали разочарованието си от неслучването. Надеждата умира последна - казват. Но умира нали - не се поставя под съмнение, както е ясно, че един ден всички ще станем храна за червеите. Значи е въпрос на време надеждата да не се оправдае, да ни подведе и, понякога, нагло да не ни предостави време да преживеем излъганите си мечти и да приемем действителността. Последното би спомогнало за намаление на смъртността по емоционални подбуди. Илюзиите са надеждно средство за изкуствено създаване на надежда. Ако си професионален илюзионист, загубил ли си всякаква надежда?!
Нищо не разбирам от фокуси! Но знам, че ме боли, защото за мен и нея надежда вече няма. А това е малка смърт по емоционални подбуди.
Ей, майка му стара, къде е краят на една вагина?!

Писмо до Деница

Скъпа Дени,

докато четеш това, аз може би няма да съм вече в твоя живот.
Но смятам нахално да отсъствам съвсем за малко. Предполагам, че ще се почувстваш самотна, но хей - не забравяй, че си влязла във въображението на един лиричен глупак, който има да признава на света цялата вина за неговото емоционално несъвършенство.

Да влезеш в подобен вид въображение е нож с две остриета -
едното острие е очакването. Пристъпваш в система от противоречиви вътрешни мисли около очакването на случващо се, предполагаемо събитие. То е среща, дума, отношение, сношение.

Второто е еротизмът на новото приятелство - това не е секс! Не е задължително. Това е приятното напрежение в областта на чувствителен интелектуален център като мозъка (който неизменно препраща към други чувствителни центрове), което твоето присъствие в главата ми поражда.

Аз сега ще тръгвам. Но обещавам да внимавам, за да не те порежа на някое от двете остриета.

Харесвам те.

По-здрави!

Ачо

Дамите с кученцата

Вечер, месец..вече как не съм се прибирал. Вървя си по улицата, пийнал съм, настъпвам нещо меко - оказва се, че не е он'ва на дакела на съседката, а самият дакел, докато такоа! А съседката го държи на каиша, обърнала се с гръб да не го гледа как се цъкли животното и стъпва от крак на крак. Тя демонстративно дърпа от тънката си цигара и прави кръгчета в тъмнината..
- Ееебаси, к'во е т'ва бе? - възклицавам, докато поднасям към носа си ръката, с която току що съм опипал обувката си. Дакелът се върти и ме лае, онази :
- Я па тоя, махай се ве, нещастник. остави ми кучето на мира.
- Но виж какво направи кучето ти! - посягам да я докосна.
- Нееее ме пипай! - разпищява се така, че уличната лампа под която сме се спряли решава да светне. Толкова и трябва очевидно на дамата с кученцето - плюе си на петите и с отривисто "Айде Ричи" завлачва кученцето в тъмна посока. Въпреки, че е полу удушен, Ричи ме гледа на кръв и ми се заканва.
Оставям я, какво да се занимавам. Сега къде да почистя обуквата си? Почвам да се трия в някаква туфа трева покрай тротоара. Но още преди да почувствам облекчение, над главата ми се разнася отчетливия звук на плисната вода "Ляяясс!". В следващият момент върху окаяната ми личност се изливат десетина литра ледена вода, която, като по учебник се промъква директно във врата ми.
- Ей, пияндурник, нема да закачаш Мичето! - се провиква задлегенното устройство, докато размахва въпросното си оръжие (вече празно!) от терасата на третия етаж.
- Ама аз.. - понечвам да възразя, но чувам да се хлопва врата и моята любезна събеседничка прибира навитата си на ролки глава обратно пред телевизора, където на втора програма дават "Гюмюш".
Е, какво да правя, преглътвам малко вода и вече забравил за лайното на дакела, тръгвам към входа си. Осветлението и асансьорът не работят - домоуправителят от 1вия етаж ги спира след десет часа, за да пести разходите на входа. Изкачавам осемте етажа до вкъщи пеша, на върха вече почти съм изсушил якето си. Не мога да си отключа, отвътре се чуват стъпки и изведнъж светлината такава ме огрява, че почвам да премигвам.
- Свиняяяя, къде беше! - с индиански вик силуетът, който схващам докато премигвам, се хвърля върху ми и почва да ме блъска с лакти. Чувам и кучешки лай - малката ни булонка с петна на очите се е разлютила също като жена ми и ми ръфа крачола.
- Ама аз.. - понечвам да се защитя, но в следващият момент виждам един омръзнал ми задник, който изчезва в апартамента. Кучето ме гледа вече по-любезно, в уста стиснало каишката си. Кога пък успя да я вземе?! Е добре, няма какво - преглъщам и тук и извеждам кучето на разходка. Намерих в джоба си пликчето от бирата. Мисля да го ползвам, след като Джина си свърши работата...

Динамичност на спирачната уредба

Физиката няма много общо с т'ва, дето ме е налегнало. Не че физически не се чувствам под тонове шлака, но пък емоционалният аспект на способността ни да се самоизмъчваме е значително по-силен. Затова аз, като изтъчен познавач на самосъжалението, спирам за кратък отдих покрай чувството си за самота сред некви люде, безполезни за каузата ми - да бъда себе си, без да е необходимо да се издържам от това. С една дума за работата, която дава кеша и за характерът, който трябва да криеш като фереджирана анадолка, счупвайки вдъхновението си като сумист тоалетна чиния. Дам, пак набрах сила в прилагателните съчетания... та да спомена, че съм се насочил именно към тоалетната чиния - това е единственото място, където мога да остана сам. Правя го и без да е необходимо да я ползвам по предназначение - скоро ще си купя и лап топ. Не е задължително да ходя на бригада в Щатите, за да си го позволя..
Отплеснах се. Исках да кажа, че човек трябва да намери спирката си сред колегите. Аз имам проблем с това, винаги съм имал. Дължи се на две особености на характера ми - едната е че много говоря, а другата, че не спирам да говоря. Имах изживяване, което ме постави на място в корпоративната стълбица, което се опитвам да възприема насериозно и да се посчупя малко. Съумях донякъде, така щото наместо със сутрешния "Радио-блог на Ачо" в кухнята, пийването на кафе в офиса да мине в лениво, отнесено мълчание и търсене на мълчаливо вдъхновение в отсечената череша отсреща...Дори са ме питали : "К'во ти е ве?" Но... цената! На спирачките...е износване на системата. Усещал съм го, което значи, че просто не ми идва отвътре да съм корпоративен и трупам напрежение, което разхищавам по всякакъв начин, но не и на работното място. Или поне се опитвам. К'во ли не правя, за да мога да се разсея от работното ежедневие - и то не от естеството на работата, а от липсата на искреност в отношенията. Понякога съм сигурен, че такива като мен могат да са в бизнеса колкото хамстер в супа. Но пък ако искам мотор за десетка, кола за петица, апартамент с ипотека за стотица.. ще си налягам парцалите. Пробвам, лично намирам за неуспешни опитите си и мисля, че скоро ще претърпя резултатите.Като виден теоретик - духач на въздух, развих към себе си теорията за динамичност на спирачната уредба в отношенията. Теорията е приложима и в отношенията с приятелите. Самата тя е следната :"Глупако, затвори си устата веднага, защото може да не е удачно, интересно или нужно това, което ще кажеш. Никога не го казвай там, където си се спрял веднъж."Теорията всъщност е крайно рестриктивна и не позволява динамика - кръстих я така, защото все пак трябва да има поне малко позитивност.Обаче, всеки, който ме познава, знае че аз съм човек, дълбоко и наивно НЕобвързан с практиката на собствените си думи. Баси, радиото продължава да си бачка...

Чуждите истории отегчават

Странно нали? Мислите ти отегчават останалите. Не можеш да се начудиш как така проблемите ти не са толкова сериозни проблеми и на останалите. Все пак говорим за любовта - нима никой не е чувствал така? Не се е чувствал така?!Ръждив Додж минава по улицата с мръсна газ, дере се като старец пушач с астма. И ти се чувстваш така, смазан. И си натиснал газта насред червен светофар - понякога ти се иска да затвориш очи и да се метнеш в кръстовището със стария Додж. Но днес е различно, защото...днес ще го направиш. Замисляш се за новата си мечта... оказва се, че си застанал зад волана на пикапа; той се тресе под поредния оборот на умиращите си вътрешности, воланът му е тежък и студен като труп. Педалите са оогромни, правени за грандомани с оогромни пениси (по-големи от твоя!) Още една причина да искаш да натиснеш газта! Прозорецът е напръскан с умрели комари, сухата ти чистачка ги размазва в симетрична дъга от нечистотии.. И това е странно - как може да намериш нещо позитивно, каквото е като определение "симетричността" в нещо толкова неприятно като купчина мъртви насекоми? Но разсъдъкът е странна птица - често отлита!Пътят бяга край теб, Доджът примира от напрежение, кракът ти натежава върху педала с големина на тиган за палачинки. На километър пред теб се вижда градския светофар, който си избрал за самоубийството си. Натискаш до дупка..нещо май изпадна след теб на асфалта, но няма време да го мислиш..Историите - човешките, чуждите - отегчават. В тези истории няма насрещно движение, точно като по пътя ти сега. Чувстваш се сам, неразбран, ожънатите полета наоколо са като щастието на хората - то е край теб и е красиво, но не е твое. Чуждото щастие се пази ревнивно от собствениците му, както нивите наоколо са опасани с бодлива тел. Сякаш нямаш място около тези хора - те те допускат, за да ти покажат къщата си, черпят те с питие, което ти сервира красива жена по домашни пантофи.. и точно, когато се чувстваш желан събеседник, може би дори любовник - ти се напомня, че е късно и трябва да тръгваш. Знаеш, че трябва да станеш и да изтриеш от главата си болезнено реалистичната представа затова, как правиш нежно любов с дамата с пантофите. Но ако не тръгнеш, ще отегчиш съвсем домакините си. Може би твоята история вече и без това им е втръснала, но те проявяват онова гостоприемно любезничене, което усещаш да те разграничава все повече от тях, въпреки, че не искаш да му обръщаш внимание и затваряш трупащото се впечатление навътре в себе си. Е, чао - тръгваш, изпращат те на вратата - той я е прегърнал през кръста и и намига, докато затваря вратата след теб. Може би се оживиха покрай тръгването ти - така е, защото чуждите истории отегчават, а и за какво са ти, когато имаш своя, на която да се „радваш”?!Искаш да питаш щастливите хора в какво се крие щастието им? Каква е тайната им? Искаш да разбереш как се защитава щастието и се доказва любовта? Доста неща искаш, преди да се хвърлиш с Доджа в кръстовището. Но няма да можеш да научиш, защото не само, че не знаеш нищо за щастието в любовта, но и не знаеш как точно да попиташ нещо толкова лично хора, които се отегчават от твоята история..Още една причина да натиснеш газта! По дяволите хората, по дяволите жените с домашни пантофи. Именно те ти причиниха това вечно препускане с тъповата физиономия по непознати пътища към собственото ти унищожение. Не искаш да мислиш, да разсъждаваш, защото това ще роди желание да споделиш напиращите заключения и пак ще прочетеш отегчението в очите на насрещния. А това, о то те кара да се чувстваш толкова по-самотен. И затова - натисни газта, приятел!Кръстовището е пред теб, натоварено с коли на работещи бащи и майки, които се връщат у дома, при децата си. Колите са разноцветни, нови; димът им е осезаем, но не се вижда. Всеки е пуснал музика и се опитва да не се изнервя в задръстването. Руса жена с прибрани коси се гримира на огледалото за обратно виждане - посяга да си го нагласи и с ужас забелязва в него връхлитащия Додж.
Съвестта ти трябваше да те убие, преди да посегнеш върху щастието на другите. Те не са виновни за самотата, но някои сред тях наистина заслужават това, което ти направи с невинните.Изборът да бъдеш себе си не е свързан с насилието, дори ефективно само в съзнанието ти; изборът е решение на силния човек, докато твоята история беше краят на едно обременяващо живуркане. Ако сега се преродиш, ела на този свят като силен човек, който няма да отегчава хората с историята си, защото тя няма да е тъжна. Ела и потърси щастието си - защото не всички дами в пантофи са взискателни принцеси под прикритие. Някои са истински!

Ей, майка ти деба, разкарай се от пътя..

Докато бях със Сибила едно от табутата ми беше да отпускам нервите си, докато се опитвам да си проправя път през поредицата от случайно стичащи се обстоятелства, обикновено под формата на неориентирани шофьори с маниакална убеденост в правотата им дори над тая на Закона за движение по пътищата..Исках да кажа, че като гражданин с будна съвест и с морално-естетически въгледи върху положението на автомобила в рамките на устроената пътна лента, неведнъж ми се е случвало да искам да направя забележка на некоректен шофьор чрез внимателно, членоразделно и съвършено от емоционална гледна точка възклицание "Ей, майка ти деба, разкарай се от пътя!" Обаче, заради уважението към стойностната личност на Сибила, за която дори думата "мръсно" беше достатъчно мръсна, за да не я употребявам, се сдържах. Често имплозиите в слепоочията ми бяха толкова силни, че почервенявах, очите ми кървясваха, юмруците ми почваха да стискат волана, докато кокалчетата на палците ми побелеят..Тогава само полюшващият се от огледалото ароматизатор даваше признак на живот в колата! "Еййй..мммайка." започвах аз, почти довършвах, оглеждах се в колата, виждах неодобрителният поглед на Сибила, който значеше, че ще си платя дързостта, ако не се спра!.."..му стара!" довършвах с въздух като от компресор между зъбите.. Сибила замълчаваше доволна, ароматизаторът разпръскваше отново минзухари, сякаш в черепа ми не играеха на гоненица извънземни с модифицирани средновековни уреди за мъчение... След около двайсетина минути се възвръщаше приятната компания на моята особа на Сибила, която снизходително отвръщаше като на куче с курабийка. След още десетина минути всичко утихваше.... след мазнене от моя страна, въпреки, че съм имплодирал, а не експлоадирал, въпреки че съществата от съзвездието "На майка ти путката" бяха изчовъркали върху мозъчната ми кора "Сиси обича Коко!", без дори да знам кои по дяволите са тия... Прибирах се вкъщи, чуках безпощадно Тера Патрик с дясната си ръка и възвръщах самоубеждението си, че съм нормален човек. А може би все пак имам проблеми с нервите?

Имам спешна нужда от кръвопреливане

Самият той -седи и наднича в картона на пациента. Надвесил се с бялата си престилка, чеша бакенбардите си и рови с поглед в текст на крив латински..Хвърля ми погледи, докато ми чете картона - самият той! Мисли, че не виждам с крайчеца на притворените си очи как самият той се възмущава на диагнозата ми. Той не е много от умните племена, по-скоро е сам екземпляр на тръстиковите люде, които слагат пръчка в задника си, за да улеснят естествената му функция. Не знам как е попаднал тук и как са му зачислили престилка, но определено не искам да стои край леглото ми. Но имам нужда от спешно кръвопреливане. Разпориха ме и загубих много кръв. Самият той - ненавистния нешастник -е единственият с моята кръвна група. От него зависи дали ще поиска да ми спаси живота. Но аз продължавма да го мразя - зкалан като прасе на масата, едва гледащ, аз продължавма да изпитвам безподобно напрежения в разстроената си черепна кутия, да стискам палци на юмруците си - доколкото мога - и да искам да избия зъб на този човек, само защото не е от моите. Но..аз дори не го познавам. Просто не го харесвам, а това е основание да го мразя, според това, което ми е вменен като мисли за такива като него. МРАЗЯ ЕВРЕИТЕ, МРАЗЯ ЦИГАНИТЕ, МРАЗЯ АРМЕНЦИТЕ, МРАЗЯ НЕГРИТЕ, МРАЗЯ .... а себе си не, аз съм създаден различен и идеален. Макар леко да ме порязаха..сам ще се справя. Заспивам. Ако се събудя - не знам как ще го преживея. Освен да се науча да бъда еднакъв приятел с различните хора.. Но едва ли - човекът се променя само когато се бори да наложи мнението си - променя стратегията си, за да спечели. Човекът не се променя, когато има опасност да загуби живота си. Точно тогава се вкопчва в моралните си устои и вярва искрено, че силата на убежденията му няма да го изостави и ще го закриля с паранормална обвивка от благоприятно стечение на обстоятелствата.
Офф, оставете ме да поспя...

BESIDE YOU

Love the man I am
When dark is near
Never’ll be the same
There’s nothing to fear

You got some issues, baby
But that’s ok
I will protect my lady,
You really got your man

My love ain’t a white dove
But you’ll find the way to love me back
‘cause

Heaven’s above,
But here’s the love.
And while you’re beside me
You always will find me
Beside you again.

You never will fear
Because of the people
You’ll never share tears
You got your man here.

And what you need, baby
I’ll do it for you
Still hopin’ that maybe
You do the same too.




By Angel 30.07.2009

SCREAMIN' FOR LOVE

Verse 1:
I wanna lie into your arms
I wanna feel what love is about
I wanna know the things, that you do
To make a man goes mad like a fool.

Verse 2 :
So what you did to make me like this,
I’m screamin’ out to get just a kiss.
I know as well that you will be mine,
so scream and shout, ‘cause screamin’ is fine.

Chorus :
I will surrender to you.
You will surrender to me.
There’s a cloth that you need to take off.
Everybody’s screamin’ for love.

Verse 3 :
So take your chances, get along with me
My burning fire is what you will see.
And together we will scream and shout
‘Cause that is, baby, what love is about.

Bridge :

Everybody’s screamin’, scream from the top!
Everybody’s screamin’, screamin’ for love!

By Angel 29.07.2009

Приятели

Сериозно, мислиш ли, че ще получиш това, което си чел по превъзнесените художествени измислици, като отношение от хората, наречени твои приятели?

Какво е приятел?

Това на първо време е едно човешко същество с присъщите му слабости. Оттук за да си приятел на твоя приятел, трябва да се възпиташ да уважаваш слабостите на характера му - и то определени като такива от теб самия, което подлежи на съмнение за обективността си, нали?

Приятел е дълбока дума - често погрешно разбирана, вменява и се смисъл по два начина - реалистичен, почиващ на личен житейски опит и сюрреалистичен - над повърхността на реализма - една представа за утопичното приятелство, което е силно като свързваща емоция и подтиква към действие в полза на общото, а не на частното. Има действителни случаи на сюрреалистично приятелство, и аз имам такива приятелства!, но моментът съм го срещал основно в художествената литература, която разчита на емоционално подбрана хипербола, за да се продаде!

Приятел е добра дума - от гледна точка на подсъзнателния смисъл, който влагаме в нея, независимо от субективните обстоятелства на реализъм или сюр - такъв. Когато си в дупка, кладенец на суетата, септична яма на самочувствието или просто преминаваш през по - повърхностно труден момент от живота ти, да се видиш с приятел означава да се успокоиш. Намирам за преднамерено надценявано "говоренето, за да ти олекне" - това е егоистичното вербално налазване върху психиката на първия изпречил се обект със слухов апарат, от който задължително се очаква адекватен съвет. ТОВА СА ГЛУПОСТИ - натоварването води до изтриване на ставите на едно отношение. Затова положителния ефект от твоето "олекване" е трупане на негативна енергия у другия, която ще добие ефект при първа възможност. Но разговорите, разбира се, имат разредителна способност, защото са изговаряне на мислите, които сами по себе си не са нескончаеми, защото са продукт на мозъчна дейност, а интелектът е най-лесно уморяващия се дефект на човешкото същество.

Приятели е общ знаменател на група хора, на които разчиташ. За какво можеш да разчиташ на тях? Границата между непретенциозното познанство и приятелството е лесно различима, но границата между плиткото и дълбокото приятелство понякога те изненадва и се давиш в неведение. Това е заради слабостите на човека - твоите, неговите. Трябва да си приятел и да са ти приятели. Средата, където и двамата имате дъно и стоите на крака е утопичното приятелство. Двата края - морето до колене или през глава - са реалистичното приятелство. То трябва да се поставя под съмнение. За да не възникнат разочарования.

Аз наистина имам утопични приятели - малко са, но са там, в моята лична книга, в която самостоятелно поддържам емоционалната хипербола, без която не мога, макар и да не се продавам. Не се изненадвам, че повечето ми приятелски връзки почиват на реализма на човешката същност за самосъхранение и следене на целите. Но така и не се научих да разбирам приятелства, които съм мислил за дълбоки, а са ме оставяли на каменист плаж без море, при буря... Когато се случи да ме изненада така неприятно едно приятелство, аз реагирам с ингориране на човека, на който не мога да разчитам и приравнявам плиткото си приятелство към непретенцизното познанство.

Така е, не всички са приятелите, за които ги мислим!

Дървеният човек

Аз съм дърво - имам разклонения, които ми служат за крайници, но днес не ми се иска да ги мърдам и съм ги оставил на вятъра. Понякога се налага да примижавам на поривите и да затягам корените си в земята, за да не се пречупя. Но се справям. Бих се справял и по добре ако не се случи един хубав, слънчев ден, в който се радвах на слънцето и правех сянка на случайни минувачи - кацна върху мен един кълвач. Хубава птица, здравословна. Като зъболекар, а и със същите потреби. Започна да пробива дупка в мен - малката му остра човка ме гъделичкаше, после започна малко да ме боли. Но аз знаех, че кълвачът няма да ми навреди. Затова го оставих да пробива кората ми. А той се трудеше неуморно, бързаше може би.

Да пробият дупка в теб е лесно, то е като да се влюбиш. Чувството е същото - в началото те гъделичка, защото обичаш безпрекусловно. После става малко болезнено, защото малката човка се е заменила с мнимото длето на претенциите, егоизмът и всичко, които произтича от любовта, която е преминала в обич, която е преминала в способността ни да се измъчваме, но да продължаваме да се обичаме. Дупката става по-голяма, тестваме дебелината на кората и сърцевината си, размерите на чувствителността си, която е на уязвими кръгове, като годишните пръстени на дървото, което съм. Дупката в нас става толкова голяма, че се появява ехо. То е вътрешния ни глас, който ни казва че грешим в отношението си към човека, когото обичаме. И колкото по-голяма дупка пробиваме, толкова по-силно е ехото в нея..в нас! Но поради възгледи, породени от болнави изблици на ранимо самолюбие, решаваме да не обръщаме внимание на ехото, като му придаваме значение на въздишката при правене на любов. Но то е симптом - не от правилната дупка, а от тази, която пробиваме насила.

Кълвачът работеше ден и нощ върху мен. В началото мислех, че дупката, която си правеше, беше по близо до короната ми, в главата ми - ако може да се каже, че едно дърво има глава. Но се оказа, че съм позагубил чувствителността си и се лъжех - дупката в мен беше по -надолу, някъде около сърцето ми - ако може да се каже, че едно дърво има сърце.
И така кълвачът проби дупка в сърцето ми. Веднага след това излетя и се върна с една красива и нежна дама, която покани великодушно в дома, който беше направил за нея. Аз гледах любовта им и им завиждах тихичко, без да ги разстройвам с шума от развълнуваните ми крайници. Чувствах се самотен, но щастлив - в мен имаше дупка, на мястото на сърцето ми, а в нея се мътеха яйца - мечтите ми. От мечтите ми се излюпиха хвъркати създания, които ги понесоха върху крилете си из света. А кълвачът не се появи повече.

Така останах сам, с дупка наместо сърце и излетяли мечти. Тогава осъзнах, че колкото и да се превивам пред вятъра, той винаги ще намери пролука, ще сме шмугне в празната дупка в сърцето ми, ще се завърти ехиден там и ще плячкоса и малкото ехо, останало вътре като спомен за това, което чувствах, когато знаех, че греша, но че все пак обичам...

Да обичаш не е дървено, дори да си непохватен. Но да си дърво, докато обичаш, незименно води до това някой, някога, някъде да пробие дупка в теб.

АЗ ЛЕТЯ!

Копеле, виж ме! Аз ЛЕТЯ! Не те лъжа - рея се из облаците на хорското скоропоговаряне и съм приятна изненада за консуматорския им апетит заради скоростта, с която се превръщам в това, което очакват да отхапят лакомо от мен - нищетата ми. Размърдвам ръце и виждам, че са се превърнали в копита. Но копита, които могат да летят. Разпервам ги - копитата! - и политам. Ето ги, хората - гледат ме, възклицават лицемерно и ме сочат с една ръка, докато с другата уж правят сянка на погледа си, макар че всъщност крият самодоволството в очите си.

- Дамм...,казах ти, че това момче ще успее да се хвърли с главата надолу! - казва висок и слаб господин, облечен в раиран костюм. Поклаща глава, цъкайки с език и се връща към карето във вестника. До него на пейката седи жена в стилна рокля от 60те години, която маха пренебрежително с ръка и отвръща :

- Хмм ... Остави ги тези от работническата класа..

Жената обаче продължава да ме следи с поглед, докато прелитам покрай нея.. Разбира се, прави го тайничко..

- Татко, татко, виж! Летящо прасе! -доволно от констатацията си ме сочи малко момче в дънков гашеризон. Махам му с ръка.. с копито де...Но баща му - здравеняк с брада и жълт памучен пуловер, го дърпа и казва строго :

- Тръгвай към парка!

Повежда го за ръка и малчуганът губи интерес към мен. Но здравенякът в жълто се обръща и остава загледан в прасето, което енергично размахва криле и лети, лети устремено...

- Ха, вижте го пък този! - лейди в дънки Гучи, чанта Прада и очила Рейбан прокарва скъпия си маникюр през филираната си коса и насилено се засмива пред приятелките си, които в по-стари времена са оспорвали любовта на годеника й. Последните не и обръщат внимание, но лейди - то остава загледано в малкото, розово създание, което, събрало силите на световните движещи елементи, разпаря въздуха под малките си копитца и взима цялата енергия от аеробните процеси, за да продължи по пътя си сред ниските облаци.

Да, копеле. Аз ЛЕТЯ! Напук на всички!

Летя, не защото съм щастлив, макар че и тогава летя. Летя, защото съм свободен да бъда прасето, което искам! Летя, защото нямам опора и това ме кара да се чувстам лек и пъргав, макар и да съм просто едно тромаво прасе. Летя, защото във внезапната свобода има сериозна доза разочарование - не защото не сме го очаквали, а защото все пак се е случило и не разбираме доколко ние сме причина за нещо, случващо се в нашия живот. Затова, копеле, летя! Защото съм свободен да чувствам болката от избора си - да летя сам над хората, които ме намират за значителен колкото холестерола в храната си - знаят за него, но продължават да я ядат.. Да ме ядат, братле! Защото все пак аз съм прасе, а те са хищници! Но аз няма да се дам, защото моите копита са вълшебни и могат да летят. Над нещата, копеле, те летят над нещата!

FATA MORGANA

Mira para abajo, donde estas,

Ella no esta, no la veras.

El amor continua hasta el momento

Del dichoso separamiento.

Para despues no hay nada,
Devuelves al Diablo todo lo sagrado,
Y si vuelves a pensar en ella,
Ella no esta en ninguna botella.

MAS ABAJO, MAS POR DETRAS
EXISTE LA CELDA, DONDE ESTAS.

Y que te queda mas que enfrentar

Modos nuevos de estar y pensar.

Si te la echas mucho de menos

Bebela, bebe la misma pena.

Съществото Носталгия

Как си го представям? Малко, топчесто, космато - в сиво синкави отенъци на буреносни облаци ; задължително иззад перчестия бретон ще се цъклят малки маслинови зеници с препикано жълто в склерите... очите ще гледат нявярно малко повече с периферията си, отколкото директно...озъртащи се. Нос като пречупена клонка ; хили се - устата му ще е грубо изрязана в това, което ще се води негово лице - напомня ми на кривозъба мутра, издълбана в тиква по Хелоуийн... От топчестото тяло ще излизат две ръце, прилични на черни пипала на паяк, но оформени с кокалести пръсти - значително по-дълги отколкото за тялото на съществото би било порпорционално. За сметка на това краката му са достатъчно къси, за да приличат на забити в задника му, който пък не е ясно къде точно се намира в общата космата порция недоразумение. Съществото ще е босо и мазолестите му пети ще са разплути в калта като охлюви след дъжд.

Това което ще ми направи впечатление е как изпод падащите капки миризлив дъжд съществото остава сухо и пак гледа в мен, зад мен, около мен...Мършавите му палци ще са свити в юмруците му, които ще висят почти до земята и ще се поклащат, все едно всеки момент ще ми забие кроше в корема - защото само дотам би стигнал подобен удар. В действителност съществото ще си се клатушка необезпокоявано и все така сухо под индустриалния дъжд. Ще ми хрумне да го заобиколя и тогава...

изненадващо пъргаво малките крачета отблъснаха грозникът от земята и той се хвърли върху врата ми с хриптене. Понечих да го избегна, като залитнах настрани. Но дългите му пръсти се сключиха на тила ми и ме запратиха в калта. Нямах време да се изправя, защото огромна тежест се стовари върху гърдите ми и усетих вонящия му дъх върху лицето ми. Устата му се разпъна в гнояща усмивка и то ми зашепна самодоволно :

- Сибила.. Сиб...Си...сссс

Очите на съществото се втренчиха в мен с жълтото си, кокалчетата му се забиха във врата ми и без никакво видимо усилие спряха притока на въздух. Докато се опитвах безуспешно да се осводя и губех съзнание, схванах какво се готви да направи с мен. Тогава изпочупените му зъби се оголиха, зениците му заискриха възбудени, ръцете му отхлабиха натиска си и то впи челюсти в беззащитната ми адамова ябълка...

-----------------------------------------------------------------------------------------

Ако имах право на едно желание, то щях да поискам да стана момиче, за да няма за какво да ме захапе гаднярчето! Или за да ми е по-лесно да казвам "НЕ"!

Малодушието на овчера

Селскостопанския аспект на обичта ме вълнува изключително много - имам представа защо, но не мога да разбера сам себе си - за какво ми се прищява да разритам сламата с крак, като знам, че отдолу ще открия поредното животинско или мое лайно?
Съществува пропорционална зависимост между самосъхранителното желание да не правиш нещо и извратеното любопитство да скочиш в септичната яма на своя живот. Вероятно воден от слабата воля, която ме владее понастоящем, съм склонен да сваля гарда и да се хвърля с лястовича грация или по-скоро с носорожа стъпка в лайната.

Ако бях овчар и имах право да избирам коя овца е най-хубава, щях да се затрудня. Една овца има хубаво руно, друга - нежни копита, трета - блее прекрасно, четвърта - се старае да не ми сере в шапката, като си я забравя на полето...И въобще едно невъобразимо множество от характеристики на една овца се събират в няколко такива, че не е възможно да събереш всичко в едно само глуповато създание. Но, да кажем, социалните предразсъдъци, наложени от домашното семейно право,Министерството на земеделието, българските съдилища и Европейския съд за правата на овците кажат, че трябва да избираш и да си признателен на задължението да уважаваш ценностите на една овца?! Тогава сядаш на тревата, слагаш шапката си, за да се запазиш от слънцето - осъзнаваш, че все пак в нея е срано и я сваляш.. почваш да мислиш, гледайки свободолюбивите овчици, които си пасат ли, пасат. Коя? И защо точно тази? А ако.. и при положение... и евентуално, може би..при други обстоятелства... или взето предвид...И ето - една овца се отделя от стадото, идва хрупайки трева до теб, прокашля се и ти каза е така, между хора :
- Беее, беее...
"Тази ще е!Избрах я!" - казваш си и доволен си нахлупваш шапката, за да я свалиш отново и веднага. Ставаш и доволен тръгваш да обявиш пред институциите, че си избрал своята овца.

Обаче какво се случва, глупако недоносен, с твоите права? С твоя живот? Дори с правото ти на избор? Кой кого избра? Защо? А с чувствата ти или свободното движение на мисълта сред полето, далеч от вонящите канали на чуждото, наложено ти поклонничество? Къде видя свободата да бъдеш себе си в това, да обслужваш зададени критерии на съществуване? И какво ще се случи, ако овцата заблее пред друг овчар?! Кога щастието ще е различно от лайна върху главата, въпреки усилията ти да намериш най-тучната ливада?!

Овци..

В крайна сметка защо ти е да избираш само една овца, като всички са еднакви?

Да срещнеш правилният човек е рядко щастие

За втори път днес прибягвам към помощта на този блог! Явно имам нужда да излея безмилостно шлаката някъде, където не е задължително приятелите ми да ме слушат! А да четат винаги могат да не ме!
Обвинен пристрастно в самосъжалително словоблудство, аз се замислих върху нещата от живота и разбрах истината в песента на Червената шапчица "...сълзите си събирам в капачка ..." Не че плача - отдавна не съм го правил, но си спомням, че беше хубаво, очистващо - ами се почувствах достатъчно незначителен, за да събера не сълзите си, а целия си иначе дебел задник в капачка. Мога да направя кариера в цирка...като мъжът каучук...в представлението на клоуните!
Лесно се чисти рядкото щастие, една вода да му хвърлиш и готово ; да те споходи щастието, когато е рядко, в смисъл не толкова често срещано, е късмет - все едно да те нацвъка чайка на плажа. Тогава защо щастието да срещнеш любимия човек е толкова рядко, че си е късмет, ако не се насереш сам?

PUNK SOCIAL IDEA

What if?
We were all black?
Would the color differences have had any effect?

What if?
The politics were monkeys?
and looked for bananas like junkies?

What if?
We were all cowards?
No more suicidal towers?

What if?
We were all crazy?
Would the love be still amazing?

PUNK IT! FUCK IT! ANYWAY!
SAME SHIT DIFFERENT DAY!

What if
my little brother
killed my stepmother and my father?

What if
he killed them with a gun
just for having some fun?

And still
what if
“Amazing grace”
is a shit in the face?

Love? This is word
for a nerd.

MY SKIN - MY LIFE

MY LIFE

A strange thing happened – I was born
In a field of happiness and joy
That is already torn -
man has been created to destroy.

A world of passion and desire
With anger, just about to love
Well, burn this shit in fire
The crow is not a dove.

My life is a weapon against the lies,
My skin is my pleasure.

Lazy thoughts about myself
Leadin’ to my human kind
Not believing what they tell
is all about the truth to find.

A world of passion and desire?
Burn the place with fire!

Любовта е селски педераст!

Да! Тя се крие в храстите като гол педофил в шлифер! Изскача внезапно, разголва се и после лъсва истината - не е за тебе този начин на живот! Освен ако не си себеизвратен..А и няма голи руси педофилки, шампионки по художетвено пързаляне в шлифери... да се крият де, из храстите.. не да се пързалят с връхни дрехи..
Та любовта е селска кръчма, в която се опитваш да надвикаш местния зевзек, който си ти, но при други обстоятелства - все пак любовта е в теб, а кръчмата е в главата ти... После защо сме били пили толкова! Зевзекът трещи с великански ек : "Че те почерни, че те влачи и че ти зашива раните, за да те влачи отново, ой мари юруде неверни!".. Ти обаче смело отговаряш : "Аве я си гле'й работата, селянин нещастен! Ти знаеш да обичаш само вилата, когато не ти е забита в задника!"
Добре ве, рани имаш ли?! Имаш! Влачиха ли те няколко пъти поне? Влачиха те!
Кой е селянинът ясно, ама кой повече ги разбира нещата - и т'ва ясно!
Любовта е селски педераст! Може пък да и харесва вилата да и е забита в задника!
Чудя се, като спра в някое село на пътя, дали да не се примоля на първата срещната баба вода да ми даде да пия - белким се оженя за дъщеря и, дето ми прати да донесе пълно медно канче! Ама ет' така - преди да си отворила устата селската труженичка, да я 'зема отведнъж, па еби му майката натам! Нема да избегам от селянията хорска, ни мойта, ни техната! Поне да я карам през просото, освен ако не гледаме ечемик де...

Антагонистично закрепостяване

Гони ме антата! Затова антагонистично! Закрепостяване - поредната форма на канализиране на социалния комуникативен процес към хората, между тях - посредством блога на носорога ; Като малък бях в зоологическата градина, за първи път! И малкото на носорга беше свършило аканата работа - докато бях мнооого малък, майка ми с умиление й викаше на тая работа " 'Сипано в шепа!", само дето в случая беше 'сипано в циганска каруца с две оси... Както и да е - оттогава обичам носорога- хем голям, хем и му голяма миризмата, с която привлича вниманието. А да си в центъра на нещата, дори и насран, е ползотворно - все ще се намери пак някоя жена, (надявам се да не е майка ми, на мойте години!!) с умиление да те нарече с хубава дума заради затрудненото ти положение...

Здравейте на всички!