Дървеният човек

Аз съм дърво - имам разклонения, които ми служат за крайници, но днес не ми се иска да ги мърдам и съм ги оставил на вятъра. Понякога се налага да примижавам на поривите и да затягам корените си в земята, за да не се пречупя. Но се справям. Бих се справял и по добре ако не се случи един хубав, слънчев ден, в който се радвах на слънцето и правех сянка на случайни минувачи - кацна върху мен един кълвач. Хубава птица, здравословна. Като зъболекар, а и със същите потреби. Започна да пробива дупка в мен - малката му остра човка ме гъделичкаше, после започна малко да ме боли. Но аз знаех, че кълвачът няма да ми навреди. Затова го оставих да пробива кората ми. А той се трудеше неуморно, бързаше може би.

Да пробият дупка в теб е лесно, то е като да се влюбиш. Чувството е същото - в началото те гъделичка, защото обичаш безпрекусловно. После става малко болезнено, защото малката човка се е заменила с мнимото длето на претенциите, егоизмът и всичко, които произтича от любовта, която е преминала в обич, която е преминала в способността ни да се измъчваме, но да продължаваме да се обичаме. Дупката става по-голяма, тестваме дебелината на кората и сърцевината си, размерите на чувствителността си, която е на уязвими кръгове, като годишните пръстени на дървото, което съм. Дупката в нас става толкова голяма, че се появява ехо. То е вътрешния ни глас, който ни казва че грешим в отношението си към човека, когото обичаме. И колкото по-голяма дупка пробиваме, толкова по-силно е ехото в нея..в нас! Но поради възгледи, породени от болнави изблици на ранимо самолюбие, решаваме да не обръщаме внимание на ехото, като му придаваме значение на въздишката при правене на любов. Но то е симптом - не от правилната дупка, а от тази, която пробиваме насила.

Кълвачът работеше ден и нощ върху мен. В началото мислех, че дупката, която си правеше, беше по близо до короната ми, в главата ми - ако може да се каже, че едно дърво има глава. Но се оказа, че съм позагубил чувствителността си и се лъжех - дупката в мен беше по -надолу, някъде около сърцето ми - ако може да се каже, че едно дърво има сърце.
И така кълвачът проби дупка в сърцето ми. Веднага след това излетя и се върна с една красива и нежна дама, която покани великодушно в дома, който беше направил за нея. Аз гледах любовта им и им завиждах тихичко, без да ги разстройвам с шума от развълнуваните ми крайници. Чувствах се самотен, но щастлив - в мен имаше дупка, на мястото на сърцето ми, а в нея се мътеха яйца - мечтите ми. От мечтите ми се излюпиха хвъркати създания, които ги понесоха върху крилете си из света. А кълвачът не се появи повече.

Така останах сам, с дупка наместо сърце и излетяли мечти. Тогава осъзнах, че колкото и да се превивам пред вятъра, той винаги ще намери пролука, ще сме шмугне в празната дупка в сърцето ми, ще се завърти ехиден там и ще плячкоса и малкото ехо, останало вътре като спомен за това, което чувствах, когато знаех, че греша, но че все пак обичам...

Да обичаш не е дървено, дори да си непохватен. Но да си дърво, докато обичаш, незименно води до това някой, някога, някъде да пробие дупка в теб.

АЗ ЛЕТЯ!

Копеле, виж ме! Аз ЛЕТЯ! Не те лъжа - рея се из облаците на хорското скоропоговаряне и съм приятна изненада за консуматорския им апетит заради скоростта, с която се превръщам в това, което очакват да отхапят лакомо от мен - нищетата ми. Размърдвам ръце и виждам, че са се превърнали в копита. Но копита, които могат да летят. Разпервам ги - копитата! - и политам. Ето ги, хората - гледат ме, възклицават лицемерно и ме сочат с една ръка, докато с другата уж правят сянка на погледа си, макар че всъщност крият самодоволството в очите си.

- Дамм...,казах ти, че това момче ще успее да се хвърли с главата надолу! - казва висок и слаб господин, облечен в раиран костюм. Поклаща глава, цъкайки с език и се връща към карето във вестника. До него на пейката седи жена в стилна рокля от 60те години, която маха пренебрежително с ръка и отвръща :

- Хмм ... Остави ги тези от работническата класа..

Жената обаче продължава да ме следи с поглед, докато прелитам покрай нея.. Разбира се, прави го тайничко..

- Татко, татко, виж! Летящо прасе! -доволно от констатацията си ме сочи малко момче в дънков гашеризон. Махам му с ръка.. с копито де...Но баща му - здравеняк с брада и жълт памучен пуловер, го дърпа и казва строго :

- Тръгвай към парка!

Повежда го за ръка и малчуганът губи интерес към мен. Но здравенякът в жълто се обръща и остава загледан в прасето, което енергично размахва криле и лети, лети устремено...

- Ха, вижте го пък този! - лейди в дънки Гучи, чанта Прада и очила Рейбан прокарва скъпия си маникюр през филираната си коса и насилено се засмива пред приятелките си, които в по-стари времена са оспорвали любовта на годеника й. Последните не и обръщат внимание, но лейди - то остава загледано в малкото, розово създание, което, събрало силите на световните движещи елементи, разпаря въздуха под малките си копитца и взима цялата енергия от аеробните процеси, за да продължи по пътя си сред ниските облаци.

Да, копеле. Аз ЛЕТЯ! Напук на всички!

Летя, не защото съм щастлив, макар че и тогава летя. Летя, защото съм свободен да бъда прасето, което искам! Летя, защото нямам опора и това ме кара да се чувстам лек и пъргав, макар и да съм просто едно тромаво прасе. Летя, защото във внезапната свобода има сериозна доза разочарование - не защото не сме го очаквали, а защото все пак се е случило и не разбираме доколко ние сме причина за нещо, случващо се в нашия живот. Затова, копеле, летя! Защото съм свободен да чувствам болката от избора си - да летя сам над хората, които ме намират за значителен колкото холестерола в храната си - знаят за него, но продължават да я ядат.. Да ме ядат, братле! Защото все пак аз съм прасе, а те са хищници! Но аз няма да се дам, защото моите копита са вълшебни и могат да летят. Над нещата, копеле, те летят над нещата!

FATA MORGANA

Mira para abajo, donde estas,

Ella no esta, no la veras.

El amor continua hasta el momento

Del dichoso separamiento.

Para despues no hay nada,
Devuelves al Diablo todo lo sagrado,
Y si vuelves a pensar en ella,
Ella no esta en ninguna botella.

MAS ABAJO, MAS POR DETRAS
EXISTE LA CELDA, DONDE ESTAS.

Y que te queda mas que enfrentar

Modos nuevos de estar y pensar.

Si te la echas mucho de menos

Bebela, bebe la misma pena.

Съществото Носталгия

Как си го представям? Малко, топчесто, космато - в сиво синкави отенъци на буреносни облаци ; задължително иззад перчестия бретон ще се цъклят малки маслинови зеници с препикано жълто в склерите... очите ще гледат нявярно малко повече с периферията си, отколкото директно...озъртащи се. Нос като пречупена клонка ; хили се - устата му ще е грубо изрязана в това, което ще се води негово лице - напомня ми на кривозъба мутра, издълбана в тиква по Хелоуийн... От топчестото тяло ще излизат две ръце, прилични на черни пипала на паяк, но оформени с кокалести пръсти - значително по-дълги отколкото за тялото на съществото би било порпорционално. За сметка на това краката му са достатъчно къси, за да приличат на забити в задника му, който пък не е ясно къде точно се намира в общата космата порция недоразумение. Съществото ще е босо и мазолестите му пети ще са разплути в калта като охлюви след дъжд.

Това което ще ми направи впечатление е как изпод падащите капки миризлив дъжд съществото остава сухо и пак гледа в мен, зад мен, около мен...Мършавите му палци ще са свити в юмруците му, които ще висят почти до земята и ще се поклащат, все едно всеки момент ще ми забие кроше в корема - защото само дотам би стигнал подобен удар. В действителност съществото ще си се клатушка необезпокоявано и все така сухо под индустриалния дъжд. Ще ми хрумне да го заобиколя и тогава...

изненадващо пъргаво малките крачета отблъснаха грозникът от земята и той се хвърли върху врата ми с хриптене. Понечих да го избегна, като залитнах настрани. Но дългите му пръсти се сключиха на тила ми и ме запратиха в калта. Нямах време да се изправя, защото огромна тежест се стовари върху гърдите ми и усетих вонящия му дъх върху лицето ми. Устата му се разпъна в гнояща усмивка и то ми зашепна самодоволно :

- Сибила.. Сиб...Си...сссс

Очите на съществото се втренчиха в мен с жълтото си, кокалчетата му се забиха във врата ми и без никакво видимо усилие спряха притока на въздух. Докато се опитвах безуспешно да се осводя и губех съзнание, схванах какво се готви да направи с мен. Тогава изпочупените му зъби се оголиха, зениците му заискриха възбудени, ръцете му отхлабиха натиска си и то впи челюсти в беззащитната ми адамова ябълка...

-----------------------------------------------------------------------------------------

Ако имах право на едно желание, то щях да поискам да стана момиче, за да няма за какво да ме захапе гаднярчето! Или за да ми е по-лесно да казвам "НЕ"!

Малодушието на овчера

Селскостопанския аспект на обичта ме вълнува изключително много - имам представа защо, но не мога да разбера сам себе си - за какво ми се прищява да разритам сламата с крак, като знам, че отдолу ще открия поредното животинско или мое лайно?
Съществува пропорционална зависимост между самосъхранителното желание да не правиш нещо и извратеното любопитство да скочиш в септичната яма на своя живот. Вероятно воден от слабата воля, която ме владее понастоящем, съм склонен да сваля гарда и да се хвърля с лястовича грация или по-скоро с носорожа стъпка в лайната.

Ако бях овчар и имах право да избирам коя овца е най-хубава, щях да се затрудня. Една овца има хубаво руно, друга - нежни копита, трета - блее прекрасно, четвърта - се старае да не ми сере в шапката, като си я забравя на полето...И въобще едно невъобразимо множество от характеристики на една овца се събират в няколко такива, че не е възможно да събереш всичко в едно само глуповато създание. Но, да кажем, социалните предразсъдъци, наложени от домашното семейно право,Министерството на земеделието, българските съдилища и Европейския съд за правата на овците кажат, че трябва да избираш и да си признателен на задължението да уважаваш ценностите на една овца?! Тогава сядаш на тревата, слагаш шапката си, за да се запазиш от слънцето - осъзнаваш, че все пак в нея е срано и я сваляш.. почваш да мислиш, гледайки свободолюбивите овчици, които си пасат ли, пасат. Коя? И защо точно тази? А ако.. и при положение... и евентуално, може би..при други обстоятелства... или взето предвид...И ето - една овца се отделя от стадото, идва хрупайки трева до теб, прокашля се и ти каза е така, между хора :
- Беее, беее...
"Тази ще е!Избрах я!" - казваш си и доволен си нахлупваш шапката, за да я свалиш отново и веднага. Ставаш и доволен тръгваш да обявиш пред институциите, че си избрал своята овца.

Обаче какво се случва, глупако недоносен, с твоите права? С твоя живот? Дори с правото ти на избор? Кой кого избра? Защо? А с чувствата ти или свободното движение на мисълта сред полето, далеч от вонящите канали на чуждото, наложено ти поклонничество? Къде видя свободата да бъдеш себе си в това, да обслужваш зададени критерии на съществуване? И какво ще се случи, ако овцата заблее пред друг овчар?! Кога щастието ще е различно от лайна върху главата, въпреки усилията ти да намериш най-тучната ливада?!

Овци..

В крайна сметка защо ти е да избираш само една овца, като всички са еднакви?

Да срещнеш правилният човек е рядко щастие

За втори път днес прибягвам към помощта на този блог! Явно имам нужда да излея безмилостно шлаката някъде, където не е задължително приятелите ми да ме слушат! А да четат винаги могат да не ме!
Обвинен пристрастно в самосъжалително словоблудство, аз се замислих върху нещата от живота и разбрах истината в песента на Червената шапчица "...сълзите си събирам в капачка ..." Не че плача - отдавна не съм го правил, но си спомням, че беше хубаво, очистващо - ами се почувствах достатъчно незначителен, за да събера не сълзите си, а целия си иначе дебел задник в капачка. Мога да направя кариера в цирка...като мъжът каучук...в представлението на клоуните!
Лесно се чисти рядкото щастие, една вода да му хвърлиш и готово ; да те споходи щастието, когато е рядко, в смисъл не толкова често срещано, е късмет - все едно да те нацвъка чайка на плажа. Тогава защо щастието да срещнеш любимия човек е толкова рядко, че си е късмет, ако не се насереш сам?

PUNK SOCIAL IDEA

What if?
We were all black?
Would the color differences have had any effect?

What if?
The politics were monkeys?
and looked for bananas like junkies?

What if?
We were all cowards?
No more suicidal towers?

What if?
We were all crazy?
Would the love be still amazing?

PUNK IT! FUCK IT! ANYWAY!
SAME SHIT DIFFERENT DAY!

What if
my little brother
killed my stepmother and my father?

What if
he killed them with a gun
just for having some fun?

And still
what if
“Amazing grace”
is a shit in the face?

Love? This is word
for a nerd.

MY SKIN - MY LIFE

MY LIFE

A strange thing happened – I was born
In a field of happiness and joy
That is already torn -
man has been created to destroy.

A world of passion and desire
With anger, just about to love
Well, burn this shit in fire
The crow is not a dove.

My life is a weapon against the lies,
My skin is my pleasure.

Lazy thoughts about myself
Leadin’ to my human kind
Not believing what they tell
is all about the truth to find.

A world of passion and desire?
Burn the place with fire!

Любовта е селски педераст!

Да! Тя се крие в храстите като гол педофил в шлифер! Изскача внезапно, разголва се и после лъсва истината - не е за тебе този начин на живот! Освен ако не си себеизвратен..А и няма голи руси педофилки, шампионки по художетвено пързаляне в шлифери... да се крият де, из храстите.. не да се пързалят с връхни дрехи..
Та любовта е селска кръчма, в която се опитваш да надвикаш местния зевзек, който си ти, но при други обстоятелства - все пак любовта е в теб, а кръчмата е в главата ти... После защо сме били пили толкова! Зевзекът трещи с великански ек : "Че те почерни, че те влачи и че ти зашива раните, за да те влачи отново, ой мари юруде неверни!".. Ти обаче смело отговаряш : "Аве я си гле'й работата, селянин нещастен! Ти знаеш да обичаш само вилата, когато не ти е забита в задника!"
Добре ве, рани имаш ли?! Имаш! Влачиха ли те няколко пъти поне? Влачиха те!
Кой е селянинът ясно, ама кой повече ги разбира нещата - и т'ва ясно!
Любовта е селски педераст! Може пък да и харесва вилата да и е забита в задника!
Чудя се, като спра в някое село на пътя, дали да не се примоля на първата срещната баба вода да ми даде да пия - белким се оженя за дъщеря и, дето ми прати да донесе пълно медно канче! Ама ет' така - преди да си отворила устата селската труженичка, да я 'зема отведнъж, па еби му майката натам! Нема да избегам от селянията хорска, ни мойта, ни техната! Поне да я карам през просото, освен ако не гледаме ечемик де...

Антагонистично закрепостяване

Гони ме антата! Затова антагонистично! Закрепостяване - поредната форма на канализиране на социалния комуникативен процес към хората, между тях - посредством блога на носорога ; Като малък бях в зоологическата градина, за първи път! И малкото на носорга беше свършило аканата работа - докато бях мнооого малък, майка ми с умиление й викаше на тая работа " 'Сипано в шепа!", само дето в случая беше 'сипано в циганска каруца с две оси... Както и да е - оттогава обичам носорога- хем голям, хем и му голяма миризмата, с която привлича вниманието. А да си в центъра на нещата, дори и насран, е ползотворно - все ще се намери пак някоя жена, (надявам се да не е майка ми, на мойте години!!) с умиление да те нарече с хубава дума заради затрудненото ти положение...

Здравейте на всички!