Динамичност на спирачната уредба

Физиката няма много общо с т'ва, дето ме е налегнало. Не че физически не се чувствам под тонове шлака, но пък емоционалният аспект на способността ни да се самоизмъчваме е значително по-силен. Затова аз, като изтъчен познавач на самосъжалението, спирам за кратък отдих покрай чувството си за самота сред некви люде, безполезни за каузата ми - да бъда себе си, без да е необходимо да се издържам от това. С една дума за работата, която дава кеша и за характерът, който трябва да криеш като фереджирана анадолка, счупвайки вдъхновението си като сумист тоалетна чиния. Дам, пак набрах сила в прилагателните съчетания... та да спомена, че съм се насочил именно към тоалетната чиния - това е единственото място, където мога да остана сам. Правя го и без да е необходимо да я ползвам по предназначение - скоро ще си купя и лап топ. Не е задължително да ходя на бригада в Щатите, за да си го позволя..
Отплеснах се. Исках да кажа, че човек трябва да намери спирката си сред колегите. Аз имам проблем с това, винаги съм имал. Дължи се на две особености на характера ми - едната е че много говоря, а другата, че не спирам да говоря. Имах изживяване, което ме постави на място в корпоративната стълбица, което се опитвам да възприема насериозно и да се посчупя малко. Съумях донякъде, така щото наместо със сутрешния "Радио-блог на Ачо" в кухнята, пийването на кафе в офиса да мине в лениво, отнесено мълчание и търсене на мълчаливо вдъхновение в отсечената череша отсреща...Дори са ме питали : "К'во ти е ве?" Но... цената! На спирачките...е износване на системата. Усещал съм го, което значи, че просто не ми идва отвътре да съм корпоративен и трупам напрежение, което разхищавам по всякакъв начин, но не и на работното място. Или поне се опитвам. К'во ли не правя, за да мога да се разсея от работното ежедневие - и то не от естеството на работата, а от липсата на искреност в отношенията. Понякога съм сигурен, че такива като мен могат да са в бизнеса колкото хамстер в супа. Но пък ако искам мотор за десетка, кола за петица, апартамент с ипотека за стотица.. ще си налягам парцалите. Пробвам, лично намирам за неуспешни опитите си и мисля, че скоро ще претърпя резултатите.Като виден теоретик - духач на въздух, развих към себе си теорията за динамичност на спирачната уредба в отношенията. Теорията е приложима и в отношенията с приятелите. Самата тя е следната :"Глупако, затвори си устата веднага, защото може да не е удачно, интересно или нужно това, което ще кажеш. Никога не го казвай там, където си се спрял веднъж."Теорията всъщност е крайно рестриктивна и не позволява динамика - кръстих я така, защото все пак трябва да има поне малко позитивност.Обаче, всеки, който ме познава, знае че аз съм човек, дълбоко и наивно НЕобвързан с практиката на собствените си думи. Баси, радиото продължава да си бачка...

Чуждите истории отегчават

Странно нали? Мислите ти отегчават останалите. Не можеш да се начудиш как така проблемите ти не са толкова сериозни проблеми и на останалите. Все пак говорим за любовта - нима никой не е чувствал така? Не се е чувствал така?!Ръждив Додж минава по улицата с мръсна газ, дере се като старец пушач с астма. И ти се чувстваш така, смазан. И си натиснал газта насред червен светофар - понякога ти се иска да затвориш очи и да се метнеш в кръстовището със стария Додж. Но днес е различно, защото...днес ще го направиш. Замисляш се за новата си мечта... оказва се, че си застанал зад волана на пикапа; той се тресе под поредния оборот на умиращите си вътрешности, воланът му е тежък и студен като труп. Педалите са оогромни, правени за грандомани с оогромни пениси (по-големи от твоя!) Още една причина да искаш да натиснеш газта! Прозорецът е напръскан с умрели комари, сухата ти чистачка ги размазва в симетрична дъга от нечистотии.. И това е странно - как може да намериш нещо позитивно, каквото е като определение "симетричността" в нещо толкова неприятно като купчина мъртви насекоми? Но разсъдъкът е странна птица - често отлита!Пътят бяга край теб, Доджът примира от напрежение, кракът ти натежава върху педала с големина на тиган за палачинки. На километър пред теб се вижда градския светофар, който си избрал за самоубийството си. Натискаш до дупка..нещо май изпадна след теб на асфалта, но няма време да го мислиш..Историите - човешките, чуждите - отегчават. В тези истории няма насрещно движение, точно като по пътя ти сега. Чувстваш се сам, неразбран, ожънатите полета наоколо са като щастието на хората - то е край теб и е красиво, но не е твое. Чуждото щастие се пази ревнивно от собствениците му, както нивите наоколо са опасани с бодлива тел. Сякаш нямаш място около тези хора - те те допускат, за да ти покажат къщата си, черпят те с питие, което ти сервира красива жена по домашни пантофи.. и точно, когато се чувстваш желан събеседник, може би дори любовник - ти се напомня, че е късно и трябва да тръгваш. Знаеш, че трябва да станеш и да изтриеш от главата си болезнено реалистичната представа затова, как правиш нежно любов с дамата с пантофите. Но ако не тръгнеш, ще отегчиш съвсем домакините си. Може би твоята история вече и без това им е втръснала, но те проявяват онова гостоприемно любезничене, което усещаш да те разграничава все повече от тях, въпреки, че не искаш да му обръщаш внимание и затваряш трупащото се впечатление навътре в себе си. Е, чао - тръгваш, изпращат те на вратата - той я е прегърнал през кръста и и намига, докато затваря вратата след теб. Може би се оживиха покрай тръгването ти - така е, защото чуждите истории отегчават, а и за какво са ти, когато имаш своя, на която да се „радваш”?!Искаш да питаш щастливите хора в какво се крие щастието им? Каква е тайната им? Искаш да разбереш как се защитава щастието и се доказва любовта? Доста неща искаш, преди да се хвърлиш с Доджа в кръстовището. Но няма да можеш да научиш, защото не само, че не знаеш нищо за щастието в любовта, но и не знаеш как точно да попиташ нещо толкова лично хора, които се отегчават от твоята история..Още една причина да натиснеш газта! По дяволите хората, по дяволите жените с домашни пантофи. Именно те ти причиниха това вечно препускане с тъповата физиономия по непознати пътища към собственото ти унищожение. Не искаш да мислиш, да разсъждаваш, защото това ще роди желание да споделиш напиращите заключения и пак ще прочетеш отегчението в очите на насрещния. А това, о то те кара да се чувстваш толкова по-самотен. И затова - натисни газта, приятел!Кръстовището е пред теб, натоварено с коли на работещи бащи и майки, които се връщат у дома, при децата си. Колите са разноцветни, нови; димът им е осезаем, но не се вижда. Всеки е пуснал музика и се опитва да не се изнервя в задръстването. Руса жена с прибрани коси се гримира на огледалото за обратно виждане - посяга да си го нагласи и с ужас забелязва в него връхлитащия Додж.
Съвестта ти трябваше да те убие, преди да посегнеш върху щастието на другите. Те не са виновни за самотата, но някои сред тях наистина заслужават това, което ти направи с невинните.Изборът да бъдеш себе си не е свързан с насилието, дори ефективно само в съзнанието ти; изборът е решение на силния човек, докато твоята история беше краят на едно обременяващо живуркане. Ако сега се преродиш, ела на този свят като силен човек, който няма да отегчава хората с историята си, защото тя няма да е тъжна. Ела и потърси щастието си - защото не всички дами в пантофи са взискателни принцеси под прикритие. Някои са истински!

Ей, майка ти деба, разкарай се от пътя..

Докато бях със Сибила едно от табутата ми беше да отпускам нервите си, докато се опитвам да си проправя път през поредицата от случайно стичащи се обстоятелства, обикновено под формата на неориентирани шофьори с маниакална убеденост в правотата им дори над тая на Закона за движение по пътищата..Исках да кажа, че като гражданин с будна съвест и с морално-естетически въгледи върху положението на автомобила в рамките на устроената пътна лента, неведнъж ми се е случвало да искам да направя забележка на некоректен шофьор чрез внимателно, членоразделно и съвършено от емоционална гледна точка възклицание "Ей, майка ти деба, разкарай се от пътя!" Обаче, заради уважението към стойностната личност на Сибила, за която дори думата "мръсно" беше достатъчно мръсна, за да не я употребявам, се сдържах. Често имплозиите в слепоочията ми бяха толкова силни, че почервенявах, очите ми кървясваха, юмруците ми почваха да стискат волана, докато кокалчетата на палците ми побелеят..Тогава само полюшващият се от огледалото ароматизатор даваше признак на живот в колата! "Еййй..мммайка." започвах аз, почти довършвах, оглеждах се в колата, виждах неодобрителният поглед на Сибила, който значеше, че ще си платя дързостта, ако не се спра!.."..му стара!" довършвах с въздух като от компресор между зъбите.. Сибила замълчаваше доволна, ароматизаторът разпръскваше отново минзухари, сякаш в черепа ми не играеха на гоненица извънземни с модифицирани средновековни уреди за мъчение... След около двайсетина минути се възвръщаше приятната компания на моята особа на Сибила, която снизходително отвръщаше като на куче с курабийка. След още десетина минути всичко утихваше.... след мазнене от моя страна, въпреки, че съм имплодирал, а не експлоадирал, въпреки че съществата от съзвездието "На майка ти путката" бяха изчовъркали върху мозъчната ми кора "Сиси обича Коко!", без дори да знам кои по дяволите са тия... Прибирах се вкъщи, чуках безпощадно Тера Патрик с дясната си ръка и възвръщах самоубеждението си, че съм нормален човек. А може би все пак имам проблеми с нервите?

Имам спешна нужда от кръвопреливане

Самият той -седи и наднича в картона на пациента. Надвесил се с бялата си престилка, чеша бакенбардите си и рови с поглед в текст на крив латински..Хвърля ми погледи, докато ми чете картона - самият той! Мисли, че не виждам с крайчеца на притворените си очи как самият той се възмущава на диагнозата ми. Той не е много от умните племена, по-скоро е сам екземпляр на тръстиковите люде, които слагат пръчка в задника си, за да улеснят естествената му функция. Не знам как е попаднал тук и как са му зачислили престилка, но определено не искам да стои край леглото ми. Но имам нужда от спешно кръвопреливане. Разпориха ме и загубих много кръв. Самият той - ненавистния нешастник -е единственият с моята кръвна група. От него зависи дали ще поиска да ми спаси живота. Но аз продължавма да го мразя - зкалан като прасе на масата, едва гледащ, аз продължавма да изпитвам безподобно напрежения в разстроената си черепна кутия, да стискам палци на юмруците си - доколкото мога - и да искам да избия зъб на този човек, само защото не е от моите. Но..аз дори не го познавам. Просто не го харесвам, а това е основание да го мразя, според това, което ми е вменен като мисли за такива като него. МРАЗЯ ЕВРЕИТЕ, МРАЗЯ ЦИГАНИТЕ, МРАЗЯ АРМЕНЦИТЕ, МРАЗЯ НЕГРИТЕ, МРАЗЯ .... а себе си не, аз съм създаден различен и идеален. Макар леко да ме порязаха..сам ще се справя. Заспивам. Ако се събудя - не знам как ще го преживея. Освен да се науча да бъда еднакъв приятел с различните хора.. Но едва ли - човекът се променя само когато се бори да наложи мнението си - променя стратегията си, за да спечели. Човекът не се променя, когато има опасност да загуби живота си. Точно тогава се вкопчва в моралните си устои и вярва искрено, че силата на убежденията му няма да го изостави и ще го закриля с паранормална обвивка от благоприятно стечение на обстоятелствата.
Офф, оставете ме да поспя...