Движението по булеварда отслабна след като час пикът премина. Наглият взор на медните орли върху каменните перила на моста пред хотела придобиха сенчест и безличен отенък, а колите запъплиха мързеливо към края на деня. Човекът все още седеше на пейката и наблюдаваше входа на хотела. От мястото му през булеварда, в малкия парк с алея за велосипедисти, той имаше добра видимост към обекта си, а книгата в ръката му даваше традиционно извинение да стои толкова време на едно и също място. Но не и след залез слънце, когато трудно можеш да четеш на мътната светлина на глобусите, увиснали над малките дървени пейки. Наблюдаващият знаеше това и се приготви да смени стратегията, докато изчака младата писателка да даде някакви признаци, че и е омръзнало да стои в хотелската стая.
Ренета Шафран беше световно известна авторка, нашумяла с няколко бестселъра. Още с първата си книга тя беше влязла с драматичен замах в медийното пространство. Творбата се казваше „Мисълта на бягащите” и разказваше за тежката участ на една босненска мюсюлманка, която се опитваше да спаси сина си от армията на Република Сръбска, обградила дома и в град Сребреница по време на гражданската война в Босна и Херцеговина. Беззащитна, майката бягаше в горите над града, но губеше битката с войниците на генерал Ратко Младич и виждаше синът си брутално разстрелян като поредна жертва на геноцида. Шафран имаше афинитет към историческите изследвания и работеше с документи за пресъздаване на историческата обстановка при изграждане на художествената част от книгата. Никому известна все още, тя беше посетила обществените библиотеките на ООН и НАТО, беше търсила лични контакти с администрацията на международните организации и с преки участници в събитията в Босна от средата на 90те години на XX в. Но това, което я превърна в обект на човека на пейката, беше свързано с наученото от Шафран по време на нейното посещение в Сребреница – печално известното красиво босненско градче. Там напористата французойка беше употребила целият си вроден католически аристократизъм и беше достигнала в търсенето на информация до едно име, което беше употребила в книгата си. Името беше на офицер от сръската армия, мюсюлманин, верен на сръбската идея, ръководител на „черен отряд”, ликвидирал повече от две хиляди босненски мюсюлмани – мъже и момчета. Името беше пазено ревностно в тайна от майката на офицера – сама жителка на град Сребреница. Шафран беше убедила легналата на смъртно легло, разкаяна вярваща да предаде сина си. Тогава този военен, пропуснат от ООН и Трибунала в Хага, но намерен и показан в една художествена творба, се превърна в интерес за всички тези институции. След излизане на книгата и, Шафран бе привикана от Трибунала, от нея бяха иззети документи, снимки и друг личен архив на офицера, получени от неговата майка. Самата писателка беше порицана за възпрепятстване на следствието и използване на обществено значима информация за лични цели, но неофициално Генералният секретар на ООН й изказа благодарност за свършената работа. След това институциите стартираха издирване на лицето.
Степан Неманович запали цигара и стана от пейката. Прибра луксозното издание с твърди корици на „Мисълта на бягащите” от Ренета Шафран в кожената си чанта, закопча бавно няколко копчета на платенения си шлифер и се подготви да премести мястото си за наблюдение. Димът от цигарата залютя на очите му. Прошарените му слепоочия излъчваха напрежение, но минувачите нямаха професионален опит и прецизна военна проницателност и въобще не обръщаха внимание на високия и слаб нормално изглеждащ, средностатистически гражданин, който вероятно се готвеше да се отправи към дома си в края на поредния работен ден. Но Неманович плуваше умело в собствени води, поддържайки това заблуждение вече толкова години. След събитята в Босна, той беше сменил името си и използвайки перфектният си английски, беше записан като Джак Министър, англичанин, в подправените си документи. С това име Неманович беше отишъл в Сицилия, при задължен, далечен братовчед ; беше се представил за обикновен учител по пиано – негово страстно хоби, в което проявяваше изключителна, но неразвита дарба. Взимаше редовно пресата, четеше стреснат, търсеше името си, снимката си. Така и не се чу за него, не се писа. Но и той на писа на никого от близките си. Майка му умря, без да успее да я види, без да знае, че е добре, че е жив и здрав и че дори е щастлив, с добра жена до себе си. Цели двайсет години бяха минали. Имаше две подрастващи деца, беше се слял с обстановката - получил италианско гражданство, открил частно училище за пиано, изградил социален статус. И точно когато всичко бе вече забравено и съвестта, спомените и мъката по дома го напускаше след дългогодишни мъчителни нощи, които обясняваше на младата си италианска съпруга с лошо храносмилане, точно когато успя да заживее без да гледа назад, Неманович видя снимката си във вестника. Младият офицер гордо гледаше в обектива, стиснал каменни челюсти с готовност за изпълнение на служебния дълг. Безупречният, опрятен вид на униформата, фуражката, пагоните, късата подстрижка – всичко на черно бял фон, като за преди двайсетина години. Джак Министър беше прехапал устни, беше изпуснал вестника на земята и беше загубил равновесие насред тротоара. „– Добре ли сте, господине?” – беше попитала учтиво възрастна дама, на която той не беше отговорил. Забърза към дома, мълчалив и мнителен. Замислен.
Замислен и сега, пред хотела на известната писателка, Неманович запали втора цигара, пресече улицата и закрачи по тротоара. Подмина хотела и се спря на будката за списания, започна да разглежда заглавията. Погледът му преминаваше и през старинната сграда на хотела. Ето я! Трепна, беше загубил тренинга си. Върна нескопосано подаденото му списание и се загледа в красивата русокоса жена, която излезе от централния вход, благодари на пиколото за напътствията и пое в показаната посока. Неманович бръкна неволно в джоба на шлифера си, напипа хладната дръжка на пистолета си, трепна отново и тръгна след писателката.
„ - Моля, задръжте вратата” – английската реч първоначално не я накара да обърне внимание, но след като се усети, че в огромния асансьор на галерията нямаше друг, освен нея, тя посегна и задържа вратата. „– Благодаря ви” – каза непознатият отново на английски. Тя го загледа – хубав, висок мъж с черна, гладка коса, остри черти, омекнали от средата на 40-те, гъсти, привлекателни прошарени слепоочия. Само този шлифер не се връзваше, но..Ренета Шафран отговори усмихната „ - Няма защо” и побърза да отдръпне погледа си, преди да мине за нахален. Непознатият натисна бутонът за последния етаж. Странно, тя не си спомняше на този етаж да има експозиция. Мъжът се обърна, погледна я меко и каза :
- Извинявайте за неудобството, госпожо Шафран, но можете ли да ми отделите минута от времето си?
В ръката му блесна пистолет. Ренета понечи да изпищи, но мъжът притисна устата и, хвана и изви леко борещите се ръце, обездвижи я напълно с тренирано движение и пошепна в ухото й :
- Моля ви, не искам да ви плаша, нито да ви наранявам. Просто не вдигайте шум.
Очите и го гледаха големи и уплашени. След като разбра, че няма смисъл да се съпротивлява и че насреща и стоеше опитен похитител, Шафран престана да буйства и показа с въртеливо движение на главата, че ще стои спокойна. Междувременно с едно бързо натискане на бутона „стоп”, Неманович нулира заявката за етажа, на който искаше да отиде писателката и двамата се понесоха към последния етаж на галерията. Там опитният боец бе подготвил място за техния разговор, насред празните изложбени места и стъклените витрини, очакващи своите нови експонати.
- Но кой сте вие? – попита Шафран, когато двамата се озоваха в тъмнината на тихия, празен коридор.
- Моля седнете, за да ви е по-удобно – Неманович посочи с кавалерско движение подготвения стол. Жената седна, сам той се настани на другия стол. Две чаши и бутилка минерална вода ги очакваха върху малка , импровизирана масичка, съставена от малко столче и поднос.
- Съжалявам за условията, толкова можах да осигуря. – отвърна Неманович на стреснатия интерес, с който писателката разгледа обстановката.
- Предвид обстоятелствата едва ли има някакво значение къде ме водите, нали? – отвърна по-смело Шафран, окуражена от кавалерското отношение на своя похитител. – Не ми отговорихте, кой сте вие? Какво искате от мен?
- Казвам се Степан Неманович, госпожо Шафран. Вие знаете добре кой съм аз.
Очите на жената потъмняха, веднага намерили цялата информация, което името извика в съзнанието и. Тя се отдръпна, погледна пистолетът, който човекът държеше в ръката си.
- Мислех, че ООН вече са ви намерили, чаках скоро да чуя, че сте изправен пред съда...
- Не, добре покрих следите си, въпреки, че знаех, че няма да тръгнат след мен. Съществува риск за мен, но...вие не представлявате такъв. Прибягнах към всичко това – погледът му описа малката им среща, спря се на неловко висящия в отпусната му ръка пистолет – защото искам да ви помоля нещо.
- Не разбирам, какво мога да направя аз за вас?
Неманович прибра пистолета с извинителна бележка, че го е ползвал само, за да я убеди бързо да не вдига шум и се извини отново, че я е уплашил. След това отговори малко затруднен на въпроса и :
- Аз...имам една мъка, която отдавна крия в себе си. Вие сте единствената, която може да ми помогне. Аз...
- Искате да се изповядате на някого ли? Тежи ви извършеното? – запита Шафран, осъзнала, че разговорът беше загубил военната си решителност.
- Не. Не е това. Не искам да ви прозвучи грубо, но имаше две страни на монетата Босна и Херцеговина. Всички вие писахте за страха, насилието и жестокостта на сърбите, но никога не обърнахте внимание на сепаратистките нападки на босненското население. Имаше бомби, имаше мъртви невинни по многолюдни пазари. Не е ли нормално една държава да защити целостта си, дори с цената на крути мерки?
- Не разбирам как това оправдава избиването на невинни, дори деца – ужасена от спомените си покрай писането на книгата попита Шафран.
- Не очаквам да разберете. Ето, аз съм мюсюлманин – винаги съм смятал, че думите етническо прочистване са рекламен флирт с тълпата. Предприемал съм действия срещу хора от моето вероизповедание, заради техните разрушителни стремежи и различията във възгледите ни. Целесъобразността опрадава средставата, е казал вярно Макиавели. Ние търсехме мира. Просто постилахме неговия път. Но – посегна да възпре поредния коментар, придошъл в успокоилата се писателка – моля, наистина не е това целта на разговора ни.
- Добре, кажете ми, какво точно и само аз мога да направя за вас.
- Моля ви – рече Неманович, посегна и хвана треперащата и ръка нежно – разкажете ми за майка ми.
- Моля?
- Разкажете ми за срещата ви с майка ми.
- Но...какво? Аз...Ами не си спомням добре...
- Кажете ми тя спокойна ли беше? Как изглеждаше? На легло ли беше? – една сълза се търкулна от окото му. Писателката запомни моментът и по – късно го описа. Тя се почувства сигурна, дори нелогично усети уют и топлина от непознатия, както и желание да го прегърне и успокои. Неманович я гледаше, очакваше отговор, но втора сълза се търкулна върху гладката му буза.
- Майка ви беше хубава, силна жена. – отвърна събрала спомени и думи отново Шафран. – Тя говореше за вас с много любов и тъга. Казваше, че се моли на Аллах да сте добре, някъде на топло, сухо място, поне мъничко щастлив. Но и проклиняше моментът, в който сте се увлякли по военните дела на Сърбия и се страхуваше да не страдате от болна съвест.
- Тя ..разказа ли ви нещо повече? За нея, за живота и без мен?
- В нашите срещи майка ви показа, че се е примирила с физическата ви липса, но все казваше, че ви усеща около себе си и че е сигурна, че сте някъде, на по-хубаво място и сте се превърнали в почтен човек, със семейство.
Неманович извади снимка от портфейла си. Поднесе я под погледа на Шафран. На снимката две къдрави момчета си подаваха огромна надуваема топка и се смееха. Босите им крачета бяха изрисували с черти белият пясък, а на заден план една вълна се готвеше да ги застигне.
- Моето ново аз – отвърна Неманович, погледна с любов снимката и я прибра грижливо в портфейла си.
- Красиви деца – отвърна Шафран.
- И майка им е чудесна жена. Имаме наистина щастливо семейство.
- Тя знае ли за...
- За миналото ми ли? Не, разбира се. Не съм усложнявал живота си. Всъщност вие ми създадоте малко грижи – Неманович се усмихна страдално – но всеки някога трябва да отговаря за действията си. Аз обаче предпочитам Божия пред човешкия съд – там няма предубеждения...
През лицето на Неманович премина сянка на съмнение, може би върната идея за изпитвана омраза, но после челото му се опъна, челюстта му увисна в тъга и думите се изляха :
- Значи моята мила майка..тя е страдала, липсвал съм им, но се е държала храбро...Както винаги...Моята майка...Ах как я обичам ...и как съжалявам, че я изоставих... – отново по бузата на Неманович се спусна сълза, остави бледа следа след себе си и потъна в устните му. Шафран гледаше смаяна, попиваше момента, но не знаеше как да реагира. Неманович се изправи внезапно. Лицето му придоби делови вид.
- Благодаря ви за отношението към нашата необичайна среща. Още веднъж се извинявам за методите си, ще проявите разбиране, предполагам. Няма да ви следя, наблюдавам или притеснявам повече. Разбира се, ще направя всичко възможно да залича следите си тук. Показах ви снимка от Карибите, където не живея. Ако желаете, можете да разкажете на Трибунала за нашата среща. Но това са само усложнения за вас – още интервюта и разпити. Искам да ви изкажа искреното си възхищение от таланта ви – книгата е сама по себе си чудесна, макар и да е исторически неточна. Сега ще ви оставя, ще изляза пръв. Вие можете да вземете следващия асансьор. Сбогом, госпожо.
Неманович понечи да тръгне.
- Забравих да ви кажа... - спря го гласа на Шафран.
- Да, какво?
- В последната ни среща майка ви ми каза нещо необичайно...Тя спомена името, с което са ви наричали като малък...
Неманович се засмя. Спомни си, видът му отново застрада.
- Да, наричаха ме Кръговът.
- Точно така, спомена това име.
- А знаете ли какво означава на наш диалект? – попита умилен сръбският боец.
- Не.
- Човекът, който обича всички – Неманович се усмихна, влезе в асансьора и добави, преди вратите да се затворят пред тъжното му, остаряло лице : - Колко иронично, нали?
Ренета Шафран остана потресена от всичко още няколко минути в тъмното място на необичайната им среща. След това стана, поизпъна роклята си с ръка и с все така замислен поглед се опита няколко пъти да уцели бутона на асансьора. Тя подмина етажа на изложбата, дишането и стана тежко и не се успокои чак до хотелската и стая. Влетя с разпусната вече коса в стаята, извади компютъра си и започна трескаво да пише. Една идея не и даваше мира. Идеята за човекът, който обича всички.
