Илюзиите в човешкото съществуване са надеждите. Толкова пъти хората са се надявали на нещо, което не се е случвало и което е поддържало жизнената им функция, до момента, в който са осъзнавали разочарованието си от неслучването. Надеждата умира последна - казват. Но умира нали - не се поставя под съмнение, както е ясно, че един ден всички ще станем храна за червеите. Значи е въпрос на време надеждата да не се оправдае, да ни подведе и, понякога, нагло да не ни предостави време да преживеем излъганите си мечти и да приемем действителността. Последното би спомогнало за намаление на смъртността по емоционални подбуди. Илюзиите са надеждно средство за изкуствено създаване на надежда. Ако си професионален илюзионист, загубил ли си всякаква надежда?!
Нищо не разбирам от фокуси! Но знам, че ме боли, защото за мен и нея надежда вече няма. А това е малка смърт по емоционални подбуди.
Ей, майка му стара, къде е краят на една вагина?!
Блогът на един човек с висше!
вторник, 24 ноември 2009 г.
петък, 13 ноември 2009 г.
Писмо до Деница
Скъпа Дени,
докато четеш това, аз може би няма да съм вече в твоя живот.
Но смятам нахално да отсъствам съвсем за малко. Предполагам, че ще се почувстваш самотна, но хей - не забравяй, че си влязла във въображението на един лиричен глупак, който има да признава на света цялата вина за неговото емоционално несъвършенство.
Да влезеш в подобен вид въображение е нож с две остриета -
едното острие е очакването. Пристъпваш в система от противоречиви вътрешни мисли около очакването на случващо се, предполагаемо събитие. То е среща, дума, отношение, сношение.
Второто е еротизмът на новото приятелство - това не е секс! Не е задължително. Това е приятното напрежение в областта на чувствителен интелектуален център като мозъка (който неизменно препраща към други чувствителни центрове), което твоето присъствие в главата ми поражда.
Аз сега ще тръгвам. Но обещавам да внимавам, за да не те порежа на някое от двете остриета.
Харесвам те.
По-здрави!
Ачо
докато четеш това, аз може би няма да съм вече в твоя живот.
Но смятам нахално да отсъствам съвсем за малко. Предполагам, че ще се почувстваш самотна, но хей - не забравяй, че си влязла във въображението на един лиричен глупак, който има да признава на света цялата вина за неговото емоционално несъвършенство.
Да влезеш в подобен вид въображение е нож с две остриета -
едното острие е очакването. Пристъпваш в система от противоречиви вътрешни мисли около очакването на случващо се, предполагаемо събитие. То е среща, дума, отношение, сношение.
Второто е еротизмът на новото приятелство - това не е секс! Не е задължително. Това е приятното напрежение в областта на чувствителен интелектуален център като мозъка (който неизменно препраща към други чувствителни центрове), което твоето присъствие в главата ми поражда.
Аз сега ще тръгвам. Но обещавам да внимавам, за да не те порежа на някое от двете остриета.
Харесвам те.
По-здрави!
Ачо
Дамите с кученцата
Вечер, месец..вече как не съм се прибирал. Вървя си по улицата, пийнал съм, настъпвам нещо меко - оказва се, че не е он'ва на дакела на съседката, а самият дакел, докато такоа! А съседката го държи на каиша, обърнала се с гръб да не го гледа как се цъкли животното и стъпва от крак на крак. Тя демонстративно дърпа от тънката си цигара и прави кръгчета в тъмнината..
- Ееебаси, к'во е т'ва бе? - възклицавам, докато поднасям към носа си ръката, с която току що съм опипал обувката си. Дакелът се върти и ме лае, онази :
- Я па тоя, махай се ве, нещастник. остави ми кучето на мира.
- Но виж какво направи кучето ти! - посягам да я докосна.
- Нееее ме пипай! - разпищява се така, че уличната лампа под която сме се спряли решава да светне. Толкова и трябва очевидно на дамата с кученцето - плюе си на петите и с отривисто "Айде Ричи" завлачва кученцето в тъмна посока. Въпреки, че е полу удушен, Ричи ме гледа на кръв и ми се заканва.
Оставям я, какво да се занимавам. Сега къде да почистя обуквата си? Почвам да се трия в някаква туфа трева покрай тротоара. Но още преди да почувствам облекчение, над главата ми се разнася отчетливия звук на плисната вода "Ляяясс!". В следващият момент върху окаяната ми личност се изливат десетина литра ледена вода, която, като по учебник се промъква директно във врата ми.
- Ей, пияндурник, нема да закачаш Мичето! - се провиква задлегенното устройство, докато размахва въпросното си оръжие (вече празно!) от терасата на третия етаж.
- Ама аз.. - понечвам да възразя, но чувам да се хлопва врата и моята любезна събеседничка прибира навитата си на ролки глава обратно пред телевизора, където на втора програма дават "Гюмюш".
Е, какво да правя, преглътвам малко вода и вече забравил за лайното на дакела, тръгвам към входа си. Осветлението и асансьорът не работят - домоуправителят от 1вия етаж ги спира след десет часа, за да пести разходите на входа. Изкачавам осемте етажа до вкъщи пеша, на върха вече почти съм изсушил якето си. Не мога да си отключа, отвътре се чуват стъпки и изведнъж светлината такава ме огрява, че почвам да премигвам.
- Свиняяяя, къде беше! - с индиански вик силуетът, който схващам докато премигвам, се хвърля върху ми и почва да ме блъска с лакти. Чувам и кучешки лай - малката ни булонка с петна на очите се е разлютила също като жена ми и ми ръфа крачола.
- Ама аз.. - понечвам да се защитя, но в следващият момент виждам един омръзнал ми задник, който изчезва в апартамента. Кучето ме гледа вече по-любезно, в уста стиснало каишката си. Кога пък успя да я вземе?! Е добре, няма какво - преглъщам и тук и извеждам кучето на разходка. Намерих в джоба си пликчето от бирата. Мисля да го ползвам, след като Джина си свърши работата...
- Ееебаси, к'во е т'ва бе? - възклицавам, докато поднасям към носа си ръката, с която току що съм опипал обувката си. Дакелът се върти и ме лае, онази :
- Я па тоя, махай се ве, нещастник. остави ми кучето на мира.
- Но виж какво направи кучето ти! - посягам да я докосна.
- Нееее ме пипай! - разпищява се така, че уличната лампа под която сме се спряли решава да светне. Толкова и трябва очевидно на дамата с кученцето - плюе си на петите и с отривисто "Айде Ричи" завлачва кученцето в тъмна посока. Въпреки, че е полу удушен, Ричи ме гледа на кръв и ми се заканва.
Оставям я, какво да се занимавам. Сега къде да почистя обуквата си? Почвам да се трия в някаква туфа трева покрай тротоара. Но още преди да почувствам облекчение, над главата ми се разнася отчетливия звук на плисната вода "Ляяясс!". В следващият момент върху окаяната ми личност се изливат десетина литра ледена вода, която, като по учебник се промъква директно във врата ми.
- Ей, пияндурник, нема да закачаш Мичето! - се провиква задлегенното устройство, докато размахва въпросното си оръжие (вече празно!) от терасата на третия етаж.
- Ама аз.. - понечвам да възразя, но чувам да се хлопва врата и моята любезна събеседничка прибира навитата си на ролки глава обратно пред телевизора, където на втора програма дават "Гюмюш".
Е, какво да правя, преглътвам малко вода и вече забравил за лайното на дакела, тръгвам към входа си. Осветлението и асансьорът не работят - домоуправителят от 1вия етаж ги спира след десет часа, за да пести разходите на входа. Изкачавам осемте етажа до вкъщи пеша, на върха вече почти съм изсушил якето си. Не мога да си отключа, отвътре се чуват стъпки и изведнъж светлината такава ме огрява, че почвам да премигвам.
- Свиняяяя, къде беше! - с индиански вик силуетът, който схващам докато премигвам, се хвърля върху ми и почва да ме блъска с лакти. Чувам и кучешки лай - малката ни булонка с петна на очите се е разлютила също като жена ми и ми ръфа крачола.
- Ама аз.. - понечвам да се защитя, но в следващият момент виждам един омръзнал ми задник, който изчезва в апартамента. Кучето ме гледа вече по-любезно, в уста стиснало каишката си. Кога пък успя да я вземе?! Е добре, няма какво - преглъщам и тук и извеждам кучето на разходка. Намерих в джоба си пликчето от бирата. Мисля да го ползвам, след като Джина си свърши работата...
Абонамент за:
Публикации (Atom)